Краят на Стогодишната война

На картината – крал Хенри V в битката при Аженкур, 1415г., от Джон Гилбърт

King Henry V at the Battle of Agincourt, 1415, by John Gilbert

На този ден, 18 октомври 1453 г. приключва Стогодишната война между Франция и Англия. Стогодишната война (на френски: Guerre de Cent Ans, на английски: Hundred Years’ War) е името на поредица от въоръжени конфликти между Англия и нейните съюзници, от една страна, и Франция и нейните съюзници, от друга страна, която продължава от 1337 до 1453 г. Военните действия се водят най-вече на територията на Франция и в някои отношения конфликтът прилича на френска гражданска война, като според Фернан Бродел „Англия действа като провинция (или група провинции) в рамките на Англо-френската уния.“.

Както редица историци посочват, всъщност ен става дума за една война, продължила 100 години, а спорадична поредица от войни на една и съща тема. С изключение на морските сблъсъци и крайбрежните нападения, тя е провеждана изцяло на френска земя и се смята, че е намалила френското население приблизително наполовина. Доходоносният английски износ на вълна и платове за Фландрия е бил значителен фактор, но конфликтът се концентрира основно върху френските земи на английската корона и съответното твърдение на англичаните, че те трябва да са крале на Франция.

100-годишната война нанася огромни щети на Франция. Страната преживява икономически упадък, за възстановяването от който са ѝ нужни десетилетия. Хиляди умират от глад, чума, дизентерия и бандите, които тероризират населението. Гражданските войни и местните борби допринасят за разрухата. Наследникът на Шарл VII, Луи XI, печели от отслабването на благородничеството. Той успява да подчини благородниците и да обедини Франция под кралската власт, опирайки се на съюза си със средната класа. От руините на войната се появява нова Франция. След войната Англия отстъпва мястото си на континентална сила и все повече започва да се оформя обликът ѝ на бъдеща морска сила.

Когато последният от кралете от династията на Капетингите, Шарл IV, починал през 1328 г., най-близкият му роднина от мъжки пол бил неговият племенник Едуард III, крал на Англия, чиято майка е била сестра на Шарл.

Френските благородници обаче бързо издигнали френския херцог Филип от Валоа като крал Филип VI, не защото претенция на Едуард III идва през жена, а тъй като той е бил анличанин и неподходящ. Той е бил само на 15 години, едва наследил трона в Англия при съмнителни обстоятелства и имал много неща, с които да се занимава у дома. Едуард отишъл на поклонение при Филип за Аквитания и Понтьо през 1329 г., но през 1337 г. Филип ги конфискува, за да го накаже за укриванетото братовчеда и враг на Филип, Робърт от Артоа. Обикновено това се смята за началната точка на войната, в която англичаните печелят блестящи победи при Креси през 1346 г., при Поатие през 1356 г. и при Аженкур през 1415 г. Кулминацията на английските успехи идва, когато Хенри V поема контрола над Париж, Нормандия и голяма част от Северна Франция, жени се за дъщерята на Шарл VI и принуждава френския крал да го приеме като регент на Франция и наследник на трона.

battleofsluys

Хенри и Шарл умират през 1422 г. Френският дофин се самопровъзгласява за крал под името Шарл VII с вдъхновяващата подкрепа на Жана д’Арк. Хенри VI е бил единственият английски крал, който някога е бил коронован за крал на Франция във Франция – на десетгодишна възраст в Париж през 1431 г. – но постепенно европейските територии се измъкват от английски контрол. През 1436 г. англичаните губят Париж и до 1450 г. французите възстановяват контрола си над Нормандия. През 1451 г. французите превземат Аквитания и Бордо, който е бил в английски ръце в продължение на триста години и е бил център на процъфтяваща търговия с вино с Англия. Делегация от граждани отплава за Англия през 1452 г. за да моли Хенри VI за помощ. Изпратена са близо 3,000 души под командването на Джон Талбот, граф на Шрусбъри, който пристигна през октомври и е приветстван от гражданите, които изгонилиенския гарнизон извън града.

Англичаните възстанови контрола си над повечето от западната Гаскония, но през юли 1453 г. френската армия побеждава Талбот в Кастильон и самият Талбот, рицар, силно уважаван както от французите, така и от англичаните, е бил убит.

Когато стана ясно, че повече помощ няма да дойде от Англия, Бордо се предава през октомври, плащайти тежка глоба и оставяйки Кале като последното английско владение във Франция. Това ббележи общоприетия край на войната. Войната на розите скоро задържала англичаните заети и когато един английски армия дебаркирала във Франция през 1475 г., Луи XI я подкупил да се прибере у дома. Французите най-накрая възстанови контрола над самия Кале през 1558 г.

Дългата борба засилила изключително силно чувството за национална идентичност и в Англия, и във Франция, и създаде взаимен антагонизъм, който продължава, в известна степен, и досега. Англия бе оставен да се развива като парламентарна демокрация и една империя като офшорен остров, отделен от останалата част на Европа, въпреки че английските крале все още официално твърдели, че са царе на Франция през цялото време чак до крал Джордж III.

As historians do not fail to point out, it was not a single war that lasted for a hundred years, but a sporadic succession of wars on the same theme. Apart from naval engagements and coastal raids, it was fought entirely on French soil and is thought to have reduced the population of France by perhaps half. The profitable English export trade in wool and cloth to Flanders was a significant factor, but the struggle centred on the French possessions of the kings of England and their claim to be kings of France. When the last of the Capetian kings, Charles IV, died in 1328, the nearest male relative was his nephew Edward III of England, whose mother was Charles’s sister.

The French nobility, however, swiftly accepted Philip of Valois as King Philip VI, not because Edward III’s claim lay through a woman, it seems, but because he was English and unsuitable. He was only fifteen years old, had only just succeeded in England in dubious circumstances and had plenty to occupy him at home. Edward did homage to Philip for Aquitaine and Ponthieu in 1329, but in 1337 Philip confiscated them to punish him for harbouring Philip’s cousin and enemy, Robert of Artois. This is the conventional starting point of the war, in which the English won brilliant victories at Crécy in1346, Poitiers in1356 and Agincourt in 1415. The high point of English fortunes came when Henry V took control of Paris, Normandy and much of northern France, married Charles VI’s daughter and forced the French king to accept him as regent of France and successor to the throne.

Henry and Charles both died in 1422. The French dauphin made himself king as Charles VII with inspirational support from Joan of Arc. Henry VI was the only English king ever to have been crowned King of France in France – at the age of ten in Paris in 1431 – but gradually the territory across the Channel slipped out of English control. In 1436 the English lost Paris and by 1450 the French had recovered Normandy. In 1451 the French overran Aquitaine and took Bordeaux, which had been in English hands for three hundred years and ran a thriving wine trade with England. A deputation of citizens sailed to England in 1452 to ask Henry VI for help. A force some 3,000 strong under John Talbot, Earl of Shrewsbury, duly arrived in October and was welcomed by the citizens, who turned the French garrison out.

The English recovered most of western Gascony, but in July 1453 a French army defeated Talbot at Castillon and Talbot himself, a paladin greatly admired by French and English alike, was killed.

When it was clear that no more help would come from England, Bordeaux surrendered in October, to pay a heavy fine and leave Calais as the last English possession in France. This marks the conventionally accepted end of the war. The Wars of the Roses soon kept the English occupied and when an English army next landed in France, in 1475, Louis XI bribed it to go home again. The French finally recovered Calais itself in 1558.

The long struggle powerfully strengthened the sense of national identity in both England and France, and created a mutual antagonism which has lasted ever since. England was left to develop parliamentary democracy and an empire as an offshore island, separate from the rest of Europe, though the English kings still officially claimed to be kings of France all the way down to George III.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s