10 ноември – краят на диктатурата на Тодор Живков, но не и на БКП

Тодор Живков е диктатор, пратил десетки хиляди хора на смърт за вицове, впити панталони, дълги коси и защото са синове на народни врагове. Той е също така и неграмотен водач, похарчил 25 тона златен резерв и довел държавата до 2 фалита по време на управлението си и до един веднага след края му. Той е също така сред хората, които се разпореждат насила да се създадат македонци в Пиринския край. Той е човекът, който на 2 пъти предлага да станем 16-а република на СССР. Той е човекът, който ограбва българските предприятия, като изнася 20 млрд. долара през външнотърговските дружества. Той е човекът, който започва срамния Възродителен процес. Почитането на този човек е позор за България.

На 10 ноември, преди 27 години, този човек е свален чрез вътрешен преврат в БКП. За съжаление, никога не е осъден за делата си и умира. Но историята помни!

В продължение на 35 години (в периода от 1954 до 1989 г.) оглавява обявената със закон за престъпна Българската комунистическа партия (БКП), заема централни ръководни длъжности, председател е на Министерския съвет (1962 – 1971) и председател на Държавния съвет на Народна република България (8 юли 1971 – 17 ноември 1989 г).

На 4 март 1954 г. е избран за първи секретар на ЦК на БКП на мястото на дотогавашния партиен водач, генерален секретар Вълко Червенков. По-късно (1981 г.) неговата длъжност първи секретар е преименувана на генерален секретар. Той е министър-председател на България в 70-то (1962 – 1966) и 71-то (1966 – 1971) правителства – втори по продължителност период на този пост в българската история след Станко Тодоров. От приемането на Конституцията през 1971 до края на 1989 г. е председател на Държавния съвет, т.е. фактически държавен глава.

Имайки цялата власт през по-голямата част от комунистическото управление, този човек е персонификацията на властта – слабограмотен, некадърен нагаждащ, предаващ българския интерес в полза на чужда, окупационна сила – СССР. Предложението на два пъти да бъде отказан суверенитета на България напълно и да станем част от СССР е документиран в стенограма на ЦК на БКП. За първи път въпросът за присъединяването на България към СССР е поставен от Тодор Живков пред пленума на ЦК на БКП на 31 юли 1963 г. На него първият секретар на партията излага разбирането си, че „суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът – щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата“. Единствената причина това да не се осъществи е, че Москва не е искала да загуби един гарантиран глас в гласуванията в ООН, както и редица усложнения, които биха се породили от липсата на сухопътна граница.

В условия на неплатежоспособност заради командното управление на икономиката и големите нежизнеспособни проекти, и със задача да се осигурят средства за погасяването на предстоящи падежи по дълг към западни банки, през 1960 г. Тодор Живков лично се обръща с писмено предложение до Първия секретар на ЦК на КПСС – Никита Хрушчов с молба СССР да закупи резерва на БНБ, натрупан в продължение на 66 години – от Освобождението през 1878 г до 1944 г., от 22 тона злато и 50 тона сребро срещу конвертируема капиталистическа валута[1]. Към септември 2016 г. стойността на златния резерв би била 963 млн долара[2]. Така събираното с кръв и пот от поколения българи богатство, непипнато по време на три национални катастрофи, бива изнесено заради некадърността на комунистическата партия да управлява. Това престъпление и до днес не е наказано.

През 1984 г. ЦК на БКП, начело с Тодор Живков взема решение за изпълнение на програма за насилствена смяна на имената на българските турци. Тази програма остава в историята като „Възродителен процес“, при който около 850 000 турци са принудени да променят арабско-турската си именна система. Наред с това е забранено носенето на шалвари от жените и черни такета за мъжете. Сватбите и погребалните ритуали не бива да се извършват според ислямските традиции, забранява се честването на основните мюсюлмански празници Рамазан байрам и Курбан байрам, както и правото да се говори на турски език. По-късно, през 1989 г. започва кампания по прибързано изселване под натиск на около 1/3 от засегнатото население. Това са около 360 000 души, които са принудени да се изселят в Турция, а по-късно около 150 000 от тях се връщат обратно след падането на БКП от власт[3]. Сравнете този позорен, морално грешен и в крайна сметка неуспешен опит, довел до разделение и подозрение между българи и турци, с опитите на организации като Дружба „Родина“ за доброволна промяна на имената.

Тодор Живков е и довел до два фалита на държавата по време на управлението си и до един веднага след края. Първият фалит е 1960 г. и е избегнат с гореописаното продаване на златния резерв. Вторият фалит е през първите години на 70-те години, когато външният дълг бележи плавно покачване, а от 1974 г. започва рязко да се увеличава. През 1970 г.  той е 1,3 млрд. валутни лева, през 1974 г. – 2,6 млрд. валутни лева, а през 1977 г. – 4,6 млрд. валутни лева Петролната криза от 1973 г., когато страните-производителки от ОПЕК, налагат контролирано производство на петрол и увеличават цената му, оказва значително влияние върху световната икономика. В България обаче, въпреки че получава съветски нефт, част от който продава на трети страни, правителството не предприема ефективни мерки, които да смекчат удара върху икономиката от покачването на цените на петрола. Пасивът, който НРБ понася от изменението на цените на нефта за петте години до 1981 г., е около 2,5 – 3 млрд. валутни лева. Външният дълг се покачва застрашително и управлението на БКП отново изпада в състояние да не може да посреща задълженията по външния дълг. Тодор Живков е принуден лично да моли за помощ Леонид Брежнев. На Москва отново да налага отпуска финансова помощ под формата на два поредни годишни транша от по 400 млн. рубли, защото управлението на Живков за втори път е изправило страната до ръба на неплатежоспособността. Валутните задължения към 1978 г. достигат заплашителните 6 млрд. долара.

„Благодаря за помощта, която Политбюро на ЦК на КПСС и съветското правителство ни оказаха с отпуснатия кредит. Без тази помощ България от тази година нямаше да бъде платежоспособна.“

Това са думите на генералния секретар на БКП Тодор Живков, отправени към съветския ръководител Леонид Брежнев по време на срещата им в Крим през лятото на 1978 г.

Третият фалит е през 1985 г., когато НРБ отново влиза в спиралата на външния дълг. Лошите икономически показатели във всички отрасли и неадекватната политика водят до взимането на все повече заеми от западни банки и до все по-голямо задлъжняване на режима. В същото време Тодор Живков отказва да прави каквито е икономически реформи. През октомври 1987 г. той е предупреден в писмена форма от председателя на БНБ Васил Коларов, че реално управлението се намира в състояние на фалит.

В представения му документ е направен разчет на плащанията по външния дълг по главницата и лихвите. Посочено е и общата задлъжнялост (само по външния дълг) на страната в края на 1987 г. – „около 6000 млн. валутни лева“, което е над 7 млрд. долара. Дадена е и информация за предстоящите плащания по външния дълг за следващите три години, както и данни за по-високите лихви, които НРБ трябва да плаща при положение, че външната ѝ задлъжнялост се увеличи. На финала председателят на БНБ подчертава, че единственият начин да се обслужва нормално външния дълг е взимането на нови кредити[4].

Библиография

[1] Българска народна банка. Сборник документи. Т. V. 1948 – 1990 г. Част четвърта. С.: ДАА и БНБ, 2009, 328 стр – Документ № 767

[2]Как Живков тайно подари златния резерв на Хрушчов. Част 1: През 1960 г. Първия посяга на златото при фалита на НРБ.

[3]Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks. Human Rights Abuses during the Forced Assimilation of the Ethnic Turkish Minority. London, 1986; Destroying Ethnic Identity: The Turks of Bulgaria. A Helsinki Watch Report. New York, 1987; Poulton, H. Minorities in the Balkans. Minority Rights Group Report, 82, 1989, 8 – 22; Reuter, J. Die Entnationalisierung der Türken in Bulgarien. Sofias Politik der Zvangsbulgarisierung aus jugoslavisches Sicht. – Südosteuropa, 34, 1985, 3 / 4, 169 – 177; Amnesy International – Jahrbuch, 1986, S. 351 – 356; Amnesy International – Jahrbuch, 1987, S. 386 – 39; Amnesy International: Bulgarien: Fortgesetzte Menschenrechtsverletzungen an Angehörigen der türkischstämmigen Minderheit (Extern), Juli 1987; Amnesy International – Jahrbuch, 1988, S. 389 – 391;

[4] Тайните фалити на комунизма, Христо Христов, издателство Сиела

Advertisements

2 Comments

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s