Мишо Хаджийски – писател и защитник на таврийските българи

Паметната плоча на българския писател, журналист, интелектуалец и голям патриот Мишо Хаджийски с надпис на български и украински език в родното му село Инзово, Таврия, Украйна.

Мишо (Михаил) Хаджийски е роден през 1916г. в златното българско село Инзово, Таврия, Запорожка област на Украйна. Той е талантлив български писател, сравняван с Йордан Йовков, журналист и истински водач на таврийските българи през Втората световна война. Като голям родолюбец през 1943-1944г. Мишо Хаджийски е един от организаторите на тяхното преселение в България.

Баща му загива на фронта през 1917 г. Майка му Елена Вълчанова умира от изтощение, следствие на убийствения глад през 1921 г. Мишо е отгледан от дядо си. През 1930 г. завършва VII клас в българското училище, а през 1933 г. получава диплома от Педагогическия техникум в с. Преслав, Таврия.

С крайна оскъдица на средства и бедно хранене Мишо завършва руска филология в Киев. За разказа си „Мост“ е обявен за националист. Написва и издава пиесата „Бананови дворища“, сборник разкази „Нощите край Розоватка“, репортажната книга „Из Бесарабия“.

Заради патриотичната си дейност става жертва на комунистическия терор. Той е арестуван и изтезаван от комунистите след 9 септември 1944г. в условията на окупирана от Червената армия България и е докаран до самоубийство в Белоградчик на 7 декември 1944г.

В книгата „Българите в Таврия“ авторът Владимир Калоянов многократно споменава поета и писателя, българина от Таврия Мишо Хаджийски. Авторът е почерпил много сведения от книгите, които Мишо е успял да издаде. Не знаем каква част от творчеството на младия писател не е публикувана, тъй като превратните събития ,които преживява през последните 4 години на краткия си живот, изключват да осъществи замислените трудове.

През 1941 г. Мишо е пленен в Киев от германците. Успява да избяга от конвоя и да се укрие в родното си село. В началото на 1943 г. комендатурата на Вермахта в Украйна му разрешава да отиде в Букурещ. По собствена воля действа като неофициален български дипломат пред българското консулство в Кьолн, за да се променят отношението и условията на работа на таврийските българи, съветски военнопленници в Германия. На 13 май 1943 г. българската легация в Букурещ дава открит лист на Мишо да дойде в София. Мишо подава Обръщение до цар Борис III (публикувано в пълнота в края на текста), в което група българи от Таврия молят държавния глава да се погрижи за българите в Таврия. При възможност Райхът да владее Таврия Мишо предлага българското правителство да издейства правото на българите да управляват сами селата, които са изцяло с жители българи. Тъй като не може със сигурност да се предвиди как ще завърши страшният военен сблъсък, той предлага и втора възможност:

„България да приеме 50-те хиляди таврийски българи, които са доказали силно родолюбие, трудолюбие и честност и са готови да бъдат заселени на пустеещи земи“.

Изтъкнати наши писатели и учени: Ангел Каралийчев, Стилян Чилингиров, проф. Борис Йоцов, проф. Стоян Романски, Петър Динеков и други дават висока оценка на качествата на Мишо като писат и стават членове на основания от него „Институт за опазване на Таврия“. Със съдействието на Всебългарския съюз „Отец Паисий“ Мишо изнася беседи в София, Пловдив, Плевен, Стара Загора, Ямбол, Бургас и др. Той описва историята на българите-преселници в Украйна.

12669693_758542010948826_7914744937819651281_nВ София Мишо се запознава със студентката по немска филология Савка Николаева, за която ще се ожени през 1944 г. Поради бомбардиране на София от англо-американската бойна авиация Савка се евакуира при леля си в Белоградчик.

В Белоградчик на склона под Венеца са казармите на 15-и пехотен полк. От 1941 г. полкът е увеличен с една дружина (минохвъргачна, бронеизтребителна и свързочна рота). Няколко новопроизведени офицери са новите жители на града. Гражданите наблюдават внимателно всяка нова личност. С новия образец офицерски униформи, възпитано държание, присъствие на литературни прояви в читалището, участие в хорови концерти и във военния оркестър младите командири спечелват уважение. Появата на Мишо Хаджийски и неколцина евакуирали се интелектуалци от София още повече допринася за оживяване на обществения живот, въпреки утежняващата се военно-политическа обстановка.

На 26 септември 1944 г. в София пристига съветският писател Константин Симонов, приятел и връстник на Хаджийски, на когото е възложено да привлече българските писатели да пишат славословия за СССР. Мишо се надява, че е забравен от съветските тайни служби. Надява се и на Съюзната контролна комисия, в която участват и представители на западните съюзници. Затова първото му задържане в София го изненадва. В ареста престоява повече от месец. Писателите комунисти Крум Кюлявков, Людмил Стоянов и регентът Тодор Павлов, които познават творчеството му не се застъпват за него. Едва на 16 ноември е „освободен“ и се връща в Белоградчик.

Младият писател, публицист и предводител на българите в Таврия, Бесарабия и Украйна крие в течение на три седмици, че предвижда какво го очаква. На 7 декември сутринта, още неразвиделяло, трима представители на новата „народната власт“, въоръжени с шмайзери, чукат на вратата на квартирата, в която е младото семейство. На въпроса на Савка „Кого търсите?“, въоръжените отговарят: „Да дойде Мишо Хаджийски за справка“. Минават минути в очакване повиканият да се яви. Проехтява изстрел от пистолет. Мишо по своя воля е прекратил живота си, за да не изпитват сатанинско удоволствие слугите на болшевиките, когато го измъчват.

Страдалецът, сиракът, безимотният българин от Таврия, превъзмогнал нищетата, с възрожденски дух, се е извисил като човек и творец, но стана жертва на терористичния комунизъм.

84ffd39cf9c263cc4521b0349350bd65

През 2013/2014 г. се навършиха 70 години от преселването на таврийските българи в Добруджа и Лудогорието, а през 2015 г. – 70 години от депортирането им обратно в СССР. Българският народ успява да спаси своите евреи от депортиране в лагерите на смъртта на национал-социалистите, но две години по-късно не успява да спаси еднокръвните си братя – таврийските българи от лагерите на комунистите.

Малко се знае от днешните поколения за българите в Крим и Таврия, още по-малко е известна трагичната съдба на десетки хиляди наши сънародници, станали обект на жестоки репресии в бившия Съветски съюз. При настъплението на нацистките войски в Украйна, за да се спасят от ужасите на войната, таврийските българи, по инициатива на своя водач Мишо Хаджийски пишат писмо до Н.В. цар Борис ІІІ с молба да обърне поглед и към тях, сънародниците в далечна Таврия. “С една надежда живеем сега, че ти няма да ни оставиш, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия и Македония, а ги взе под закрила в царството си. Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”, пишат таврийските българи. Естествено, отговорът на тяхната молба е положителен и през 1942 г. започва процесът по заселването на сънародниците ни от Украйна в Добруджа и Лудогорието. Таврийците получават същия статут като преселилите се от Северна Добруджа българи. След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. започва и трагедията на таврийските българи. Те като съветски граждани са обявени за изменници и по заповед на Сталин правителството на Отечествения фронт и БКП е задължено да ги предаде на окупиралата страната ни Червена армия. Българските комунисти послушно изпълняват нарежданията на “големия брат”. Започва жестоко преследване на българи от българи. Сънародниците ни, потърсили спасение в държавата, която те винаги са смятали за Родина-майка, биват гонени и репресирани от българското правителство в услуга на чужди интереси. Таврийските българи от Добруджа са натоварени на шлепове, част от тях са издавени в морето, други са депортирани в сибирските концлагери. Таврийците от Лудогорието пък са транспортирани до острови в Дунава, където са разстрелвани. Унищожени са около 2000 българи, оцеляват единици.

Обръщение към Цар Борис III:

До
Н.В. Царя
на българите

Борис III

Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. Към Тебе се обръщаме ние, шестдесет хиляди българи от Таврия-Украйна. Към Тебе мълвим тия слова, дано даде Бог да долетят до Тебе, дано Твоите светли очи, Царю наш, обърнат поглед и към нас, българите в далечна Таврия. С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Блазе им, хиляди пъти блазе им, че са под вярната Ти защита.

Не от добрини са дошли нашите прадеди в тия пусти места. В 1864 година, по-рано и по-късно, са бягали дедите ни от безчинствата на Молдовските боляри. Тук, в пустинната степ в Таврия, те намериха свободна земя, но не намериха щастие, защото всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана.

В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, защото все в чужбина, чужди хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Откога русите се мъчеха да ни порусят? Всички школи, църкви, администрация бяха руски. Караха децата ни да учат един чужд тям език, а своя, майчиния, да забравят. Но минаха много години, а ние все пак езика си не забравихме. Из всички български села всички разговарят само на български. Своя, българска е носията, песните, битът. Българи си останахме, защото и сърцата ни са български.

Ваше Величество, Царю наш, закрила наша!

Това писмо го пишем с кръв и сълзи, сълзи по тия, които във войните 1914-1920 година тук, в Русия, глави невинно положиха. Плачем и за тия двадесет хиляди наши братя, бащи, майки, деца – умрели от глад в 1933 година. Страшни бяха тия дни, Царю наш, и дано Бог не дава да ги види Царството Ти, да ги не познае народът Ти. Много пресни гробове покриха Таврия, хиляди къщи опустяха.

Чухме, Царю, че Царството Ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите. Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български. Искаме щото нашите деца да учат родния на всички български език. Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди.

А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много ,тук сме двадесет и осем села компактно по брега на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск. Готови сме да делим радостите и печалите на Царството Ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай Царю, път на част от нас, за година – две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото от край време живеем с честен труд.

Писано е това писмо от всички българи в Таврия и оставаме с надежда, Царю, че ще ни прибереш в Царството си.

А сега ще се молим Бог да ти даде дълги години живот и здраве, да закриля Тебе и Царството Ти от всякакви несгоди. Дано процъфтява от година на година твоят народ, дано се множат богатствата му. Дано даде Бог да бъдем заедно, с това свършваме писмото си.

Страдалецът, сиракът, безимотният българин от Таврия, превъзмогнал нищетата, с възрожденски дух, се извиси като човек и творец, но стана жертва на терористичния комунизъм.

Долните наши хора са упълномощени да подпишат това писмо:

 
Д-р Иван Милчевски

Георги Е. Малев, селянин

Мишо Хаджийски, писател

Георги Соломонов, учител

Танас Чипчев, учител

Павел Савов, учител

Иван Иванов, учител

Иван Фуклев, учител

Васил Малчев, учител

Тодор Терзиев, селянин

Георги Върбанов

Димитър Милчевски

Райна Кочкова

Елена Милчевска, учителка

Ана Милчевска

Горните подписи и текста на писмото свидетелставам. Староста на село Инзовка: Петър Милчев.

Таврия, Украйна

20 април 1942.

Литература

Миланов, Александър, А можел да стане таврийският Йовков. Предговор към Мишо Хаджийски, Пуста чужда чужбина, София, 1994 г.

Рацеева, Елена, Писателят Мишо Хаджийски, в: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т.8, Велико Търново 2004 г., с. 119-130

Цанов, С.М.,Прозата на Мишо Хаджийски – човекът в контекстите на патриархалното и историческото битие

Литературен свят, проза на Мишо Хаджийски и критика на творбите му

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s