Георги Раковски за руската политика спрямо българите

Гост автор: Георги Антонов

В биографията на Георги Раковски, на която е автор, Михаил Арнаудов го нарича на едно място „реален политик“. Няколко реда по-надолу той сам опровергава това определение, посочвайки факта, че Раковски е планирал със силите на един полк от 1200 души да измине разстоянието от границата със Сърбия до Търново, мобилизирайки по пътя си „половин милион народ с 100 000 пушки“. Реалист или идеалист, Раковски безспорно е бил политик, проявил силно развита способност да се учи в движение и резултатите, които постига дори само в тази отделна област, го правят достоен за уважението на всички и за благородната завист на много.

Такъв пример от неговата обществена дейност е промяната, която търпят възгледите му за ролята на Руската империя в решаването на Източния въпрос. Те преминават от твърда надежда във възможностите и благородните й мотиви да помогне на българите да извоюват националното си освобождение, до реалистичня призив „Нека никой не чака от другиго да го освободи. Нашата свобода от нас зависи!“, изказана през 1862 г. Главната причина предизвикала тази промяна се открива в действията на самото руско правителство, което с акцията си по „обмен“ на население с Османската империя и насърчаването на преселванията на големи групи българи към Южна Русия, след неуспешно завършилата Кримска война от 1853-1856 г., самò руши имиджа си на закрилник на българите и на евентуален техен освободител.

Изострянето на отношенията между Русия и Турция през май-юни 1853 г. и окупирането на Влашко и Молдова от Русия за пореден път събуждат надеждите за освобождение на българите от вътрешността на Империята и на тези в емиграция. В началния етап на Кримската война, когато българите вярват, че най-сетне е настанал и техният ред за получаване на свобода, те се включват активно и с желание в помощ на руската армия, в подготовката на български въоръжени отряди, действащи на страната на Русия, в подготовката на въстание във вътрешността на страната от „Тайното общество“, основано от Раковски.

Той, подобно на повечето свои събратя, храни надежди за освобождение на българите в хода на Кримската война. Организира през 1853 г. в средите на българската търговска буржоазия Тайно общество за осъществяване на общи действия на българи и руси срещу Турция. С помощта на Иван Бацов, Павел Грамадов, Константин Райнов започва да изгражда клонове на Обществото в Шипка, Габрово, Търново и др. По време на разговорите си с руски дипломати в Сърбия и Влашко, действайки като пратеник на „Тайното Общество“, Иван Бацов твърди пред руснаците, че Обществото може да разчита на около 3600 българи, готови за военни действия. За по-успешното реализиране на тази идея самият Раковски е привлечен и постъпва на турска служба през 1853-1854 г. Заподозрян е и е арестуван като шпионин в полза на Русия, но успява да избяга от ареста по пътя към Цариград. Създава през юни 1854 г. чета от 12 души, с която обикаля Източна Стара планина. Забягва във Влашко, където пребивава до края на войната.

Раковски прекарва времето до 1857 г. развивайки публицистична дейност насочена към национално и политическо самоосъзнаване на българите, подкрепена от критика на османската власт. Среща се и преговаря със сръбския княз Александър Карагеоргиевич по въпросите за общи действия за постигане целите на българското национално освобождение. Дейността на Раковски го превръща по естествен път в представител на българските интереси пред чуждестранните общества и правителства, но едновременно насочва към него нежеланото внимание на турските власти. Именно за да не попадне в ръцете им, Раковски е принуден да избяга първо от Австрия в Галац, след това от Галац в Яш и Кубей, през 1857 г.

По това време Раковски все още живее с романтичната представа за, както той я нарича „благословленная земля Россия, покровителка болгаром“. Приема руско поданство и от 1858 г. е преподавател в Одеската семинария. Както става с повечето романтично настроени към Русия, и Раковски претърпява обрат в настроенията си след едно достатъчно близко нейно опознаване.

Без последствия остава негов по-късен меморандум до руския външен министър княз Александър Горчаков, който Раковски пише през 1861 г. Руската политика по отношение на българите в навечерието и по време на Кримската война представлява закъсняло осъзнаване на възможността да се използва един достъпен потенциал.

Първоначалното недоверие, демонстрирано към наскоро организираните одески организации – Епитропията и Одеското Българско Настоятелство постепенно губи основателност пред примамливата възможност да се използва българската емиграция във войната, а чрез нея – и българското население на Османската империя. Това обаче е една възможност, която би следвало да бъде отчетена още в подготвителната фаза преди войната, още повече, че възможността се „самопредлага“ достатъчно настойчиво. Като прибавим и неподготвеността на Русия за война със западните държави, които се намесват, налага се впечатлението че руското военно и политическо ръководство подготвя войната със сериозността на неделен крикет мач в английско имение.

Няколко години след Кримската война Русия и Османската империя подписват спогодба, постановяваща преселването на големи групи българи на руска територия, срещу изпращаните от Русия на тяхно място татари и черкези от северното Черноморие. Представата на руските управляващи кръгове, че така успешно използват „българския фактор“ за своите цели, отново е твърде късогледа и както скоро става очевидно – работи срещу собствените им интереси.

preselenie-cover-1024x582

Техните действия предизвикват изненадата, възмущението и огорчението от Русия на една част от прозорливите българи. В тази част се намира и Раковски, който в издавания през септември-октомври 1861 г. в. „Дунавски Лебед“ публикува няколко статии, предупреждаващи българите за „лудостта“ съдържаща се в това преселване и за вредата, която то нанася на отношенията между българи и руснаци от една страна, неговото противоречие с интересите едновременно на българи, турци и руснаци от друга страна.

„Дунавски лебед“ сега вече провежда антируска политика и открито призовава за общо въстание, с надеждите, че „тогава веке Европа ще решава всичко“. Към края на живота си Раковски ще изразява възмущение вече и от нормите властващи в международните отношения в Европа. Ще започне да изказва убеждението си, че свободата може да се постигне само с добре организирани собствени революционни сили.

По-рано същата година той е издал в Букурещ брошурата „Преселение на българите в Русия или руската убийствена политика за българите“. Според някои автори това е станало със сръбска помощ. Със сигурност обаче Раковски получава насърчение от сръбските официални власти в лицето на министър председателя Филип Христич, за да може да се отправя на мисия в Русия, с цел да разубеди отговорни руски лица от провеждането на преселническата акция.

Раковски се среща в Одеса с човека, натоварен да ръководи операцията по преселването – ген. Петър Д. Стремоухов и води кореспонденция с граф Ал. Строганов, по това време губернатор на руския Новоросийски край.

В една своя статия Раковски се възмущава от лицемерието и безпринципността царящи в дипломатическите среди на Европа. В същото време го дразни и факта, че от всички балкански народи единствено българите са неизвестни на централно- и западноевропейските общества, единствено българите нямат свои представители в същите тези безпринципни кръгове. Макар и един от най-подходящите хора за такава представителска длъжност, които българите биха могли да излъчат по това време, Раковски сякаш никога не достига необходимата за нея гъвкавост.

Макиавелианското мислене остава чуждо на просвещенеца идеалист. Вместо да направи изводи от последователните си разочарования, първо от свободните съседи, после от Русия и Европейските държави, Раковски започва да поставя ударение все повече върху борбата със собствени сили. Тя в никакъв случай не трябва да се пренебрегва, но неговото упование в нея, от един момент нататък, като че ли започва да губи връзка с реалното положение на нещата и казано с една по-късна терминология – намеренията престават да отговарят на потенциалите. Времето и силите на енергичния революционер не достигат за да потърси решение на един от най-големите проблеми на българската нация, който той бързо забелязва количествената и качествена недостатъчност на българските елити и неадекватността им на съвременните им еквиваленти в други общества.

Използвана литература:

„Българското възраждане. Лекционен курс“, доц. д-р Пламен Митев, изд. Полис, С. 1999 г.

„Кой кой е сред българите XV – XIX в., 501 имена от епохата на османското владичество“, коорд. на екипа и ред. на текста ст. н. с. д-р Илия Тодев, Анубис, С. 2000

Дойно Дойнов, Иван Стоянов, „Възобновяването на българската държавност 1762 – 1878 г.“

Идеи и проекти, ВСУ „Черноризец Храбър“, Университетско издателство, 2002 г.

Раковски, Георги „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s